Вече на пътя за Триград, само на километър – но право нагоре към съвсем стръмното, е Гьоврен. Малка бакалийка с днешни стоки е останала в търбуха на соц магазина за хранителни стоки. Отвън насядали мъже, както и накъдето погледнеш околовръст под сенките – по двама, по трима. На всякаква възраст.
Жените като мравки трамбоват пътечките, на връщане от работа в единствения цех в селото. Ясно се отличават по цветните си забрадки – на пембени и зелени гюлове. Засмени и гостоприемни, ревниви помежду си за всеки гост – канят да останем да преспим, навсякъде по къщите имало място.
Отново си намираме жена да ни разведе из селото. Няма и помен от монументалната родопска архитектура – пак камък, шисти и дърво, но градежите напомнят по-скоро съборетини. Всички са ако ли не комшии – роднини. На местния турски набързо си разказват кои сме и сякаш се втурват да изпълняват нашите желания.
Иззад оградите на бедните, тревясали дворчета наизскачат "бир замански" мънистени гердани, фесове с алтън пара, тепелъци. Стопанките им са свенливи само отначало, а после с охота ни канят и с почуда към интереса ни показват онова, което някога сами са тъкали и пошивали.
В краткия ни по време престой селото разкрива и пред нас паметната панорама на своето разположение – над пътя и отвъд света.
Twitter
Facebook
