BulgarianSights

bg | en

Предстоящи събития

Гергьовден
06 Май 2018 г.

Прохлада
Прохлада
Снимка: Павел Калиновски

Параметри

България

Село Кушла

Автор: Милена Звънчарова

"Разкошено" село на "родливо" място, притиснато от две държавни граници. На север – границата с България, чийто ръждясал кльон зее полуотворен като в застинала цинична усмивка. На юг – границата с Гърция, белязана от купчина тръни и изкривена табела “Забранено влизането”. Вече повече от десет години не е необходим паспорт за северната граница, но хората още я помнят и живеят сякаш нея още я има. Откъм южната пък прииждат пълчища гръцки крави, които всеки ден ояждат тамън назрелия труд по нивите.

Селото от половин век живее, приклещено от двете граници. Сега, когато и тази от юг е на път да падне, дните му малеят заедно с броя на бабите в него. Къщите падат една подир друга, посрещнали кончината на своите стопани, не дочакали децата им да се върнат. Край един дувар е подпряно дървено рало, без да знае, че ще изгние непотърсено. Некрологът на вратата над него е надвиснал като присъда.

Тук и там се мяркат снежнобели забрадки, а любопитни женици с усмивка разпитват “Откъде сте? От София? Значи от нашия край... Рекох да не сте от чужбина”. На единствената маса пред кръчмата се събират ветераните от войната и разказват как някога границата е оставила селото разделено от летните му колиби. И как от Кушла има хора даже в Америка.

Уличка по-нагоре женският свят пак взима надмощие. Разстлали кафеникави козиняви чулове насред пътя две-три позавехнали невести веят боб. Като в забавен кадър, шепнешком, се разлитат шушулките и всичко някак тръгва наопаки. Изведнъж жените стават млади, детска глъч се понася по улицата, енергични подвиквания на мъже, строящи наблизо къща. Момичета се задяват, отпочват песен. И бързат, бързат, че всичкия титин чака двете им ръце.

Само за миг; после всичко пак утихва. Онемяват сенките, надвити от дивите звуци на птица и щурец. “Изгубиха се песните, синчък”, мълви Кюрсие, родена през 1927, но никога не видяла колко далеч е дори София. И до днес изпраща пенсията си от 80 лв на децата. През една къща по-младата Атидже пък реди фасула в чували – със синия конец е за сина, с жълтия – за дъщерята... До селото почти няма път, а пък поща дори съвсем няма. “Ако видиш, майка, моя син – и той е в София, много здраве да му носиш!”