Родопските пазви нощем са обгърнати в мека пелена от топли дъждовни изпарения. През нея прозират бледите лъчи на месечина (аха да се окръгли) и правят сенките още по-призрачни и безплътни.

Сърчицата на светулки трепкат в синкаво като маяци на далечен морски пристан. Няма звуци, гласове, шумовете на гората даже ги няма. Сънят е полегнал на една кълка в дълбоките деретата, смущаван чат-пат от лая на объркано куче. Реалността е  някъде далеч, предала се, отстъпила своето царство на мистични видения. Върховете са изгубили остротата на своите очертания и светът съществува в пълен покой.

Неусетно припълзява откровението, че половината живот на Земята е протекъл нощем, в живителния покой на тъмнина и беззвучие...